М Е Ч Т А

Отварям плахо тежката  врата
на  моята изстрадала  душа.
На  прага  ми е  спряла  старостта.
Какво  пък! Щом си  тук: „Добре  дошла!
Но знай, че своя си мечта.
Мечта  за  среща с Хълм на  пролетта.
Ти, старост моя, тука остани!
Почивай си. Децата ми  пази.
И чакай вест за  сбъдната  мечта
от хълма вечен, Хълм на  пролетта.”

ОЧАКВАНЕ

Аз те чакам, прегръща ме здрачът,
чаша вино самотна  искри.
Уморено часовникът шепне,
във огнището спомен  дими.

Аз те  чакам, протегнала  длани –
напълни ги  с  букет  от  мечти.
Приласкай ме със  синя  прохлада
пак в морето на  твойте  очи.

Аз те  чакам, душата ми чака,
с мен и спомена тук поседни.
Прегърни  ме със  нежност и сила,
както някога  в  младите дни.

Аз те  чакам с гореща  целувка,
моя празнична ласка  бъди.
У дома съм, душата ми чака
и обича  те, както преди…

НЕЧАКАНА  ЕСЕН

Боже мой, нима сме остарели?
Нечакана пристигна есента.
Тя влезе и…остана  у  дома.
Съдбата  ни е  пътя  начертала.
Вярност е  взела, а какво е  дала?
Прашинки нежност в облачните дни…
Не  ме  изпускай. С мене  продължи
и  вярвай – още  не съм остаряла.
Да, скъпи, виждам, че  сме  на  превала.
Ти с мен  бъди, сега и  остани.
Да  надживеем есенните  дни.
За  бялата  забрава – не  мисли.

СПОМЕН

Със чаша  вино  съм
до моята камина
и  споменът ми
за онази зима.
Внезапен поглед
разпиля  ме цяла,
една  усмивка
бавно ме събра.
Душата ми притихнала
в две  длани,
без да  помисли,
взе, че  разцъфтя.
Навярно всеки
свой сезон си  има.
Дошъл бе моят –
пролетната зима,
като  светкавица…
Наздраве, Спомен мой,
за разцъфтелите
сред зима!
Благодаря  ти,
че ти  има.

У ДОМА

Седя  на  прага в бащината къща
и топла  нощ грижливо  ме прегръща.
Безброй щурчета песните  си  пеят,
във детската  ми люлка ме люлеят.
Заравям пръсти  в   белите къдрици.
Долитат  спомените – ято птици.
Луната  се  усмихва като мама.
„Ти, дъще моя, вече си  голяма.”
„Голяма ли? Та  аз  съм остаряла.
Безброй горчивини  съм преживяла.
Прости  ми, мамо. Тръгвам  към превала,
но  с  много  обич тук съм долетяла.

НЕ  ИСКАМ

     На  сина ми

Не искам и не  трябва обичта ми
да  бъде клетка за мечтите  ти.
Ти можеш, сине – вече сам  летиш,
над неволите ми да се извисиш.

Това, което  не  успях  да  сторя,
ти  ще постигнеш със  любов и воля.
Животът  е пътуване, нали?
Пътувай, следвай своите  мечти.

Аз зная, имаш често  трудни дни,
но не унивай, вяра не губи.
Не спирай, със надежда  продължи,
за да прегазиш мътните води.

А любовта ми, сине, ще те пази –
със тебе ще  обича  и ще  страда.
По твоя път неспирно  ще върви –
да те закриля и да  те крепи.

ГУРБЕТЧИЙКИ

На  майките с разплакани  очи
поели  път към чуждите  земи.

Кажи  ми, Господи, какъв е тоя  ред
и  майки  да  отиват  на  гурбет?
В какво  сгрешихме, Господи, кажи,
че  тая  зла съдба  ни  отреди?
За  помиярите ний сълзи  леем,
а  за дечицата кога  ще  замилеем?!
Те  днес, децата ни, сломени, озлобени,
обрулени  от „светлите  промени”,
безпътица  душите  им руши.
Безбожно  рано, Господи, прости –
белеят и  ги  мъката  души!
Че  майчино  сърце го най-боли,
ти, Боже  мой, на  майките  прости!
Тях мъката във свидните  очи
ги пъти към далечните земи.
О, Господи, нима  така е  ред –
и  майките да ходят  на  гурбет?

ЖЕНАТА  НА  ШЕЙСЕТ. КАКВО Е ?

Морна птица  след знойното лято?
Замръзнала сълза без свое  ято?
Една мъдруша мъдрости  събрала,
в замяна добротата си раздала.

Или върба със  вейки натежали
от трудности, измени и  провали?
Душата  й, обичала, живяла,
а младостта – свещица  прегоряла.
Сънува се понякога  тя бяла,
на  бал  да  иде някак е  успяла.
Танцува Пепеляшка пак кадрила,
на  своя  принц сърцето  си дарила.

Жената на шейсет все още тича.
Със внуците лудува, тях обича.
И чудна пеперуда посребряла
е  музата й нощем полетяла.

ЖЕНАТА  НА  ШЕЙСЕТ. ТОВА Е .

А НА  ШЕЙСЕТ И ПЕТ ?

Пресъхнала река,
безкрила птица?
Заложница
на болести, беди?
Наказана,
задето е живяла,
обичала
и вярвала, мечтала.
Задето
е безкoристна  била –
подавала ръка
и на врага,
когато бил в беда.
Вече на  шейсет  и пет?!
Достатъчно получила
и дала…!
…
Ех, Залез  мой,
приятелю, здравей!
В душата ми
вилнее суховей.
И все пак…,
днес ще дойда на кафе.
Очаквай ме
във  нашто кафене.

СЪДБОВНА ТАЙНА

Докога ще бъда тук?!
Докога?! Съдбовна тайна.
Следвам  бавно  своя път,
чака спирката незнайна.
И добре, и зле  живях…
падах, ставах и мечтах.
Всичко в мен  се  промени,
само сърцето – не! Уви!
То не  иска  да  приеме
съвестта ми да задреме,
услужливо  да мълчи,
през мерзавци да  пълзи.
Казват, прошката  лекува,
ала  болката  будува.
И пътува все със  мен
в днешния ми труден ден.
С мен към  спирката незнайна.
Докога?! Съдбовна тайна…

"Ние не се избираме помежду си случайно. Срещаме само тези, които вече съществуват в нашето подсъзнание. Първо рисуваме човека в своето въображение и едва след това го срещаме в реалния живот" З. Фройд